За книгата: 1996 г. / "... Две години след Кримската война определен посетител инспектира бастионите на Севастопол. Кондукторът, ветеран моряк, говори за Нахимов: „Той ще търси навсякъде, ще опита зелева супа и бисквити, ще попита как е животът, ще погледне канавката и ще обиколи батериите - виждате ли, той се интересува от всичко ...” След кратка пауза замислено добави: “Аз съм роден толкова усърден!” Прочетох за това в “Современник” на Некрасов. И изведнъж видях Нахимов. Застанал отстрани, Павел Степанович слушаше стареца в кърпена униформа. И тогава той се ухили. Той се усмихна нежно и благодарно... Нахимов служи на Русия. В основата на природата му беше чувството за чест и дълг. Оттук се роди и укрепи строгото себеотрицание. Отказвайки се от личното, той беше Личност. Така едно гюле, потънало в бездната, се издига над морето като лят, искрящ стълб…»